Защо обичаме кучетата повече от себе си?
В България любовта към животните е само по Animal planet, тя се гледа, не се възпитава, нито подкрепя.
Във всеки български град може да се види не една подобна гледка - безчет безпризорни псета, които са навсякъде - мразени, гонени или "дарявани" с безразличие. Докато в цивилизованите демократични държави кучето наистина е пръв приятел и помощник на човека.
Справка за видовете жалби, подписки и петиции, получени в Народното събрание през 2008 г., показва, че голяма част от тях касае засегнати интереси на собственици на домашни любимци и свързани с животните природозащитни организации. Стотици са жалбите на стопани на кучета и котки срещу заплахите за посегателство над възможността им да ги притежават и отглеждат.
Провокирани от текстове в новия закон за етажната собственост, хиляди хора се почувстваха заплашени и омерзени не за себе си, а за четирикраките.
Защо обичаме животните си толкова, че в бедната си проблемна държава не пишем жалби за нашия живот, а за смисъла на техния. Защо за тях ставаме господари на съдбата си, отказваме разпоредби и се борим за правда с институциите? Отговорът е прост. Защото единствено за тях отговаряме самите ние. Защото за малкото кученце или котенце, което вземаме вкъщи, ние сме цялата власт и целият живот. За децата ни има здравни и социални институции, министерство на образованието, за тях има детски градини, училища и други образования за живот в обществото, с които не можем да се борим, дори и да искаме.
Тези институции са част от измисленото ни съществуване на втора ръка хора, с претенции за демократи, за европейци, за човеци в този свят въобще. За себе си, за родителите си, за наследниците си се подчиняваме на правила, търпим лишения и не протестираме, защото цяла една система за държавно регулиране организира нашия живот. Държи го в омагьосания кръг на загриженост за проблемите без реална такава.
За животните обаче няма дори илюзия за загриженост. Всеки собственик на домашен любимец знае безпределно ясно, че неговото животно е само негов ангажимент.
От разхождането на кучето в студ и виелици, от храненето и лекуването на всяко домашно животно, от ваксинирането, обезпаразитяването, ресането и какво ли още не до погребването му в собственоръчно изкопан гроб някъде в горите край града всичко е само негова грижа.
И човекът го прави, защото обича животното и защото то го обича - безкористно, безмълвно, без претенции и очаквания. Защото, както те обича едно куче, да речем, никой човек не може да те обича. Любимецът те посреща на вратата с усмихната муцуна и размахана опашка, подскача от радост, завира се в краката ти, носи ти пантофите и те гледа влюбено… и не иска нищо в замяна.
Не пита за пари, не се нервира на живота, не дразни с настроения, не е изморен, навъсен или пък отчаян. Не те затрупва с проблеми, не те кара да говориш и не те измъчва с въпроси. Заравяш ръка в топлата му козина, погалваш главата му, сипваш му паничка храна и се чувстваш човек. Голям, силен, любящ и даряващ. И оценен. Най-вече обичан.
Да не говорим за изследванията, които показват по-дълъг живот на собственици на домашни любимци, да изключим факта, че те са по-малко застрашени от инфаркти и инсулти - да помислим само за човещината във всеки допир, във всяко общуване с животно.
И за това, че хората тук са сами. В обичта си и грижата, в желанието да са добри стопани и отговорни хора. В България въпросът за хуманността, свързан с отношението към животните, не стои на дневен ред. Той е забравен някъде между прехраната, оцеляването и остаряването на нацията. Обичта към животните е само по Animal planet. Тя се гледа, не се възпитава, нито подкрепя. В обществото дори се насажда отрицателно отношение, особено към кучетата. Всяка трагедия с ухапан човек се разисква в медийното пространство със злост най-вече към животното. Ограниченият, безотговорен негов стопанин-престъпник остава винаги ненаказан. Само в ръцете на такъв човек кучето е смъртоносно оръжие, в добрите ръце би било просто любимец.
Животните в дома са емоционален отдушник за грижовните си собственици, те са радост и спокойствие, но навън са в нелегалност.
Няма места за разхождане без конфликт на интереси
В междублокови пространства и малки градинки се противопоставят едни на други деца и кучета, чийто смисъл на общуване би трябвало да ражда само добро. За деца аутисти, незрящи или с други умствени и физически заболявания контактуването с животни води до резултати, надминаващи всякакво медикаментозно и терапевтично лечение. Затова пък здрави и весели дечица са стресирани и заплашвани от любящите си майки, че кучето може да ги ухапе. Собственици дори на известни с човеколюбието си породи са овиквани да си връзват кучетата, принуждавани да ограничават пространството им и да изменят същността им. Същите кучета, които са водачи на слепи и инвалиди, планински спасители, търсачи на наркотици, пазачи на стада и слуги на човешката раса са в пълна немилост в общественото пространство на България.
За разлика от практиката в европейските държави в нашата достъпът на кучета до магазини и заведения е немислим. Ограничения има във всички видове транспорт, в хотелите, в парковете и градините, по плажовете. Ако искаш да водиш със себе си най-добрия си приятел, трябва да нарушаваш ежедневно хиляди забрани и да се бориш със стереотипи на мислене, несъществуващи в нито едно цивилизовано общество
Обвиняваните за замърсяване на градинките стопани често са единствената охрана на обществени места и съдействат за предотвратяване на множество престъпления - от унищожаване на обществено имущество до побои и грабежи. Хиляди собственици на кучета са навън във вечерните часове на места, които са естествени сборища на всякакви престъпни елементи . Разхождат животните си по тъмните алеи на неосветени градинки и са мълчалива опора на закъснелите за вкъщи и респект за поразвихрили се тийнейджъри. Но да признаем, не чистят след животните. Може би защото самите те газят в боклуци и мръсотия и кучетата им си режат лапите в счупени бутилки. Или защото спрямо годините на разпад на пластмасата съществуването на кучешкото изпражнение им се струва равно на нула. А може би просто защото са в нелегалност. Спрямо броя на ветеринарните кабинети и числото зоомагазини, спрямо щандовете с храна за домашни любимци колко са табелите "място за разхождане на кучета", които съществуват? Въпреки цената на годишната ваксина, цената на храната, витамините, минералите, калция и др. колко са българите, отглеждащи животни у дома си като любимци? Отговорът е… много. На първия въпрос - николко. Но хората се нуждаят от своите приятели и ще ги закрилят, доколкото могат. За съжаление не и тези другите навън.
Животните навън са спътници на бедността и мизерията
Клошарите по улиците съжителстват с помияритe. Из боклуците се ровят и едните, и другите. Кучетата са повече. Лежат навсякъде, просят храна, пазят територия, лаят, хапят. Изобщо държат се като кучета. За което са обвиняеми. Но какво правят на улицата безпризорни, гладни и премръзнали? Защо мършави кученца подтичват подир майка си или се боричкат в калта в своето кучешко щастие? Защо пред очите на децата ни сакати и изпосталели животни обикалят домовете ни, спят свити на кашон пред магазините или лежат премазани на асфалта. Функцията на природозащитните организации в България е на оплаквачки пред гроба на хуманното отношение към животните. За друго не намират сили. Държавата е гробокопачът. Държавата и общинските структури, които усвоиха милиони и кастрираха, "приютяваха" и какво ли още не бездомните животинки. Дори ги убиваха. И продължават. Да злепоставят себе си, да измъчват животните и хората на България. Единствената човешка алтернатива, подсказвана ни и подкрепяна нееднократно от Европа за ужасяващия проблем с безстопанствените кучета, е повсеместната им кастрация. Наблюдение и контрол върху популацията и недопускане на възможност за размножаване - във всяко село и във всеки град. Налагане на цялата тежест на закона върху недобросъвестни собственици, изхвърлящи животни на улицата. Парите за такава мащабна кампания все още изтичат през пръстите на корумпирани и недобросъвестни отговорни фактори. Глутници животни се събират необезпокоявани в крайни квартали и изоставени райони. В акциите за прибиране на кучета за кастрация често се ловят вече кастрирани и спокойни животни.
За тях отново се осчетоводяват средства без никаква дейност
Всяка община знае къде по нейната територия има групи от животни. Тяхното състояние и действия са лесно проследими. Във всяка администрация има служители, отговарящи за околната среда, и т. н., чиито заплати плащаме ние. И за кастрацията на кучетата сме си платили, както за събирането на боклука, както и за да живеем достойно. И ако не можем да го правим, защото ни държат на прага на бедността, то поне можем да запазим човещината си и да не мразим бездомните, защото и те като нас са само потърпевши. И то без никаква алтернатива. И можем да възпитаваме децата си. Да не извръщат глава, да не бягат, пищейки, да попитат и поискат да погалят животно. Да нахранят животно. Да поиграят с него. Да му бъдат приятели… за да станат Човеци.
Във всеки български град може да се види не една подобна гледка - безчет безпризорни псета, които са навсякъде - мразени, гонени или "дарявани" с безразличие. Докато в цивилизованите демократични държави кучето наистина е пръв приятел и помощник на човека.
Справка за видовете жалби, подписки и петиции, получени в Народното събрание през 2008 г., показва, че голяма част от тях касае засегнати интереси на собственици на домашни любимци и свързани с животните природозащитни организации. Стотици са жалбите на стопани на кучета и котки срещу заплахите за посегателство над възможността им да ги притежават и отглеждат.
Провокирани от текстове в новия закон за етажната собственост, хиляди хора се почувстваха заплашени и омерзени не за себе си, а за четирикраките.
Защо обичаме животните си толкова, че в бедната си проблемна държава не пишем жалби за нашия живот, а за смисъла на техния. Защо за тях ставаме господари на съдбата си, отказваме разпоредби и се борим за правда с институциите? Отговорът е прост. Защото единствено за тях отговаряме самите ние. Защото за малкото кученце или котенце, което вземаме вкъщи, ние сме цялата власт и целият живот. За децата ни има здравни и социални институции, министерство на образованието, за тях има детски градини, училища и други образования за живот в обществото, с които не можем да се борим, дори и да искаме.
Тези институции са част от измисленото ни съществуване на втора ръка хора, с претенции за демократи, за европейци, за човеци в този свят въобще. За себе си, за родителите си, за наследниците си се подчиняваме на правила, търпим лишения и не протестираме, защото цяла една система за държавно регулиране организира нашия живот. Държи го в омагьосания кръг на загриженост за проблемите без реална такава.
За животните обаче няма дори илюзия за загриженост. Всеки собственик на домашен любимец знае безпределно ясно, че неговото животно е само негов ангажимент.
От разхождането на кучето в студ и виелици, от храненето и лекуването на всяко домашно животно, от ваксинирането, обезпаразитяването, ресането и какво ли още не до погребването му в собственоръчно изкопан гроб някъде в горите край града всичко е само негова грижа.
И човекът го прави, защото обича животното и защото то го обича - безкористно, безмълвно, без претенции и очаквания. Защото, както те обича едно куче, да речем, никой човек не може да те обича. Любимецът те посреща на вратата с усмихната муцуна и размахана опашка, подскача от радост, завира се в краката ти, носи ти пантофите и те гледа влюбено… и не иска нищо в замяна.
Не пита за пари, не се нервира на живота, не дразни с настроения, не е изморен, навъсен или пък отчаян. Не те затрупва с проблеми, не те кара да говориш и не те измъчва с въпроси. Заравяш ръка в топлата му козина, погалваш главата му, сипваш му паничка храна и се чувстваш човек. Голям, силен, любящ и даряващ. И оценен. Най-вече обичан.
Да не говорим за изследванията, които показват по-дълъг живот на собственици на домашни любимци, да изключим факта, че те са по-малко застрашени от инфаркти и инсулти - да помислим само за човещината във всеки допир, във всяко общуване с животно.
И за това, че хората тук са сами. В обичта си и грижата, в желанието да са добри стопани и отговорни хора. В България въпросът за хуманността, свързан с отношението към животните, не стои на дневен ред. Той е забравен някъде между прехраната, оцеляването и остаряването на нацията. Обичта към животните е само по Animal planet. Тя се гледа, не се възпитава, нито подкрепя. В обществото дори се насажда отрицателно отношение, особено към кучетата. Всяка трагедия с ухапан човек се разисква в медийното пространство със злост най-вече към животното. Ограниченият, безотговорен негов стопанин-престъпник остава винаги ненаказан. Само в ръцете на такъв човек кучето е смъртоносно оръжие, в добрите ръце би било просто любимец.
Животните в дома са емоционален отдушник за грижовните си собственици, те са радост и спокойствие, но навън са в нелегалност.
Няма места за разхождане без конфликт на интереси
В междублокови пространства и малки градинки се противопоставят едни на други деца и кучета, чийто смисъл на общуване би трябвало да ражда само добро. За деца аутисти, незрящи или с други умствени и физически заболявания контактуването с животни води до резултати, надминаващи всякакво медикаментозно и терапевтично лечение. Затова пък здрави и весели дечица са стресирани и заплашвани от любящите си майки, че кучето може да ги ухапе. Собственици дори на известни с човеколюбието си породи са овиквани да си връзват кучетата, принуждавани да ограничават пространството им и да изменят същността им. Същите кучета, които са водачи на слепи и инвалиди, планински спасители, търсачи на наркотици, пазачи на стада и слуги на човешката раса са в пълна немилост в общественото пространство на България.
За разлика от практиката в европейските държави в нашата достъпът на кучета до магазини и заведения е немислим. Ограничения има във всички видове транспорт, в хотелите, в парковете и градините, по плажовете. Ако искаш да водиш със себе си най-добрия си приятел, трябва да нарушаваш ежедневно хиляди забрани и да се бориш със стереотипи на мислене, несъществуващи в нито едно цивилизовано общество
Обвиняваните за замърсяване на градинките стопани често са единствената охрана на обществени места и съдействат за предотвратяване на множество престъпления - от унищожаване на обществено имущество до побои и грабежи. Хиляди собственици на кучета са навън във вечерните часове на места, които са естествени сборища на всякакви престъпни елементи . Разхождат животните си по тъмните алеи на неосветени градинки и са мълчалива опора на закъснелите за вкъщи и респект за поразвихрили се тийнейджъри. Но да признаем, не чистят след животните. Може би защото самите те газят в боклуци и мръсотия и кучетата им си режат лапите в счупени бутилки. Или защото спрямо годините на разпад на пластмасата съществуването на кучешкото изпражнение им се струва равно на нула. А може би просто защото са в нелегалност. Спрямо броя на ветеринарните кабинети и числото зоомагазини, спрямо щандовете с храна за домашни любимци колко са табелите "място за разхождане на кучета", които съществуват? Въпреки цената на годишната ваксина, цената на храната, витамините, минералите, калция и др. колко са българите, отглеждащи животни у дома си като любимци? Отговорът е… много. На първия въпрос - николко. Но хората се нуждаят от своите приятели и ще ги закрилят, доколкото могат. За съжаление не и тези другите навън.
Животните навън са спътници на бедността и мизерията
Клошарите по улиците съжителстват с помияритe. Из боклуците се ровят и едните, и другите. Кучетата са повече. Лежат навсякъде, просят храна, пазят територия, лаят, хапят. Изобщо държат се като кучета. За което са обвиняеми. Но какво правят на улицата безпризорни, гладни и премръзнали? Защо мършави кученца подтичват подир майка си или се боричкат в калта в своето кучешко щастие? Защо пред очите на децата ни сакати и изпосталели животни обикалят домовете ни, спят свити на кашон пред магазините или лежат премазани на асфалта. Функцията на природозащитните организации в България е на оплаквачки пред гроба на хуманното отношение към животните. За друго не намират сили. Държавата е гробокопачът. Държавата и общинските структури, които усвоиха милиони и кастрираха, "приютяваха" и какво ли още не бездомните животинки. Дори ги убиваха. И продължават. Да злепоставят себе си, да измъчват животните и хората на България. Единствената човешка алтернатива, подсказвана ни и подкрепяна нееднократно от Европа за ужасяващия проблем с безстопанствените кучета, е повсеместната им кастрация. Наблюдение и контрол върху популацията и недопускане на възможност за размножаване - във всяко село и във всеки град. Налагане на цялата тежест на закона върху недобросъвестни собственици, изхвърлящи животни на улицата. Парите за такава мащабна кампания все още изтичат през пръстите на корумпирани и недобросъвестни отговорни фактори. Глутници животни се събират необезпокоявани в крайни квартали и изоставени райони. В акциите за прибиране на кучета за кастрация често се ловят вече кастрирани и спокойни животни.
За тях отново се осчетоводяват средства без никаква дейност
Всяка община знае къде по нейната територия има групи от животни. Тяхното състояние и действия са лесно проследими. Във всяка администрация има служители, отговарящи за околната среда, и т. н., чиито заплати плащаме ние. И за кастрацията на кучетата сме си платили, както за събирането на боклука, както и за да живеем достойно. И ако не можем да го правим, защото ни държат на прага на бедността, то поне можем да запазим човещината си и да не мразим бездомните, защото и те като нас са само потърпевши. И то без никаква алтернатива. И можем да възпитаваме децата си. Да не извръщат глава, да не бягат, пищейки, да попитат и поискат да погалят животно. Да нахранят животно. Да поиграят с него. Да му бъдат приятели… за да станат Човеци.
Няма коментари
Още от форумa
